Заглавието на предходната информация за нашата работа в блога беше измислено или от координаторите на проекта, или от администратора на сайта. Ами какво да направят, когато ние, вторачени в избора на заглавие за нашия филм, забравихме да предложим заглавие на материала в блога. Но днес няма да забравим. Днес то вече звучи така: Yes, Shumen can!
Да! Справихме се. Филмът ни е факт. Завършихме го в събота. Честно казано, надмина очакванията ни.
И как не – след като толкова ни измъчи. Tо не беше свински грип и ваканция заради него, не бяха незапомнени студове и проваляне на външни снимки заради тях, не бяха забрани на родители да не снимаме у тях, не бе влошен срочен успех и спиране на участие в проекта като наказание. Но да гледаме по-философски…
Много интересни неща ни се случиха. Научихме, например, че в Шумен има и арменска църква; разбрахме, че евреите в града ни вече са само едно единствено семейство; не знаехме, че влизайки в джамия, трябва да събуеш обувките си… Неочаквано беше предложението към Славка – една от репортерките – да остане като млада булка в ромския квартал. Много неочаквани неща ни се случиха. Например, докато умувахме по сценария, ни хрумна, че можем да издадем и книга с вицове. Толкова много вицове научихме! За разликите, за приликите, за стереотипите … Ето само един от тях:
“Залитал един човек през пустинята и умирал от жажда. В далечината съзрял оазис. Когато се приближил до него видял, че на брега стои страшен змей. Страх, не страх, щом насреща ни е змей – с него трябва да се бием. И човекът се хвърлил в люта битка с чудовището. По едно време змеят се спрял и го попитал:
– Какво правиш бе човек?
– Бия се.
– Защо се биеш?
– Искам да пия вода.
– Ами като искаш – пий.”
Честно казано, работата с камерата и микрофона се оказа нетолкова фасулска работа. За монтажа – да не 
говорим. Но край – вече го имаме. Нашият филм. 27 безценни минути трепети, любопитства, неудобства, притеснения, самоизяви, самопознания, спорове, нови открития, нови приятелства… Заглавието, което избрахме за филма звучи доста тривиално: “Различни, но заедно” ( но нали трябва да насочва към темата).
По-истинското е другото – онова, което се е скрило в блясъка в очите, във вълнението на душите – “Опит за летене”.
Не, не беше опит – беше “Летене”!
